Ирина Тенчева реши да спре сина си от училище. Телевизионната

 Ирина Тенчева реши да спре сина си от учебно заведение. Телевизионната водеща показа в обществените мрежи перипетиите, през които е минала тя и сина й, с цел да стигне до това решение. Ето и текстът, който показа тя във Фейсбук.

 „ Нямам прелестни мемоари от моите училищен години. Никога не съм имала проблем с триумфа и с възторг съм представяла гимназията ни на олимпиадите по български език, тъй като обичах литературата. Но не обичах останалите детайли от подтекста на школуването: като стартираме от миризмата на стол, минем през тоалетните с клекало, постепенно нижещото се време през скучните часове, чувството за задължителност и обезличаване на самостоятелните умения и ползи. Макар и с такава настройка аз приключих столичното 22 СОУ “Г. С. Раковски ” с отлична тапия, няколко положителни другари и познания, които ми помогнаха без нито един частен урок по български, да изкарам 5.50 на изпита в Софийски университет.

 Когато станах родител си дадох обещание, че ще намеря мястото, в което децата ми ще се усещат щастливи, обичани и мощно стимулирани да напредват. Исках някой да ми подсигурява, че не новият модел дънки и телефон, нито циничното пошло държание ще бъдат единица мярка за “Готин ”. Затова без да мисля доста се насочих към частните учебни заведения. Срещнах се с техни представители. Единствено в учебното заведение, на което се стопирах се срещнах персонално с директорката. И защото всички ми обещаваха едно и също: ведра конюнктура, хубава база, напредничав прогрес по български, математика и британски и най-важното БУДИТЕЛИ Пожарна охрана ПРИЗВАНИЕ, които умеят да възпитават полезности и жадност за познания във ВСЯКО дете, аз избрах най-близкото до нас (по случайност и най-красивото и чисто като база) образователно заведение. Спас беше доста обезпокоен, само че и доста разчувствуван от първолашката крачка в израстването му. Като всяко момче не ситуацията, нито математиката го блазнеха най-вече, а приятелите, които очакваше да откри и косвено си беше втълпил, че ще са за цялостен живот – както при татко му.

 Сигналната лампа, че нещо не е наред светна още в първи клас. Когато класната му настоятелно отбелязваше, че Спас има съществени пропуски в познанията си, тъй като не учил предучилищен клас в същото заведение. Бях сюрпризирана, че в първи клас незнанието прави усещане. Нали ги изпращаме “табула раса ” и занапред ще се научат на всичко. Баща му, обаче, типично по мъжки и прагматично се впечатли не от теорията за изоставането, а от това, че учителката ни оповестява всичко това като факт. Като нещо, което не я касае и ние сами би трябвало да си оправяме! Решихме, че ще преглътнем обстановката и ще създадем всичко по силите ни, детето да напредне по-бързо с работа в къщи. Разбрахме се и с класната, да работят в допълнение в свободните часове… (Нали аз настоявах за това училище… Признавам – желаех да си потвърдя, че не съм сбъркала) Успяхме!

 Във втори клас, същият път с спомагателна работа го извървяхме и с британския. Независимо от относително положителните му оценки, обаче, татко му настояваше, че в нашето учебно заведение се учи не както би трябвало, по тази причина в средата на трети клас го записахме на тест за установяване на междинното равнище в едно от положителните математически учебни заведения в София (препоръчвам горещо на всеки, който има подозрения за напредъка на детето си). Резултатите ни смаяха – оказа се, че нашите деца (пуснахме и щерка ми Верджиния, която е в 1 клас) имат фундаментални пропуски, които ги класират доста под междинното равнище на връстниците им в столицата. Без да се бавим преместихме първолачето ни, само че за Спас преместването в в действителност положително учебно заведение беше немислимо без да поработи няколко месеца в допълнение, с цел да доближи равнището на същински напредващите третокласници. Срещнах се с директорката на учебното заведение му и без заобиколки и без никакъв укор й описах за какво планираме да преместим възпитаника й. Тогава се роди фразата, че “Училищата са като фризьорите, не всеки най-хубав е най-хубав за всеки. ” Директорката позволи да освобождават Спас от последните следобедни часове, с цел да може с него да работи частен преподавател (да, един път плащаме на частното учебно заведение, с цел да се води някъде възпитаник, а след това плащаме на частен преподавател, с цел да научи нещо). Никой, безусловно никой от учебното заведение не прояви самодейност някак да помогне с нещо за по-бързия прогрес на Спас, с изключение на с позволение той просто да не е там. Но, ЧЕСТНА ДУМА това въобще не ми е тежало тогава. Аз имах цел – да приготвя детето си за мястото, на което ще напредва и без свръхнатоварване отвън клас, за място където учителите одобряват всяка крачка на подопечните си ЛИЧНО и със сърце.

 С напредъка на Спас забелязах по какъв начин последователно му се покачват освен оценките, само че и самочувствието. Осъзнаването на личната ни полезност е това, което ни оказва помощ най-вече не в битката с другите от нас, а в отстояването на характерността ни. Така за първи път в къщи се завъртяха имената на две новопристигнали в класа му деца, които гладко и последователно с недодялан, нахален език, цветни псувни и дребна доза физическо принуждение са подчинили останалите възпитаници. Тъй като Спас не беше от самото начало на учебно заведение, нямаше по какъв начин полепи от просташкия изказ и държание, нито да се ориентира в новото водачество. Тъй като не се смееше на цинизмите, от които всеки рапър би се изчервил, не знаеше фолкаджийски припеви и не се подмазваше на отворковците, те го набедиха и започнаха да го изолират. Насилниците и в пандизите, и в учебните заведения, и в фамилиите си наподобяват. И на двете места законът “Който не е с мен е срещу мен ” се ползва задължително… Тихите и възпитани девойки резервираха неутрално държание, а впечатлените от познанията на новото попълнения на тематика проститутки и опиати момчета, влязоха в ролята на миньоните. Синът ми е по-висок с една глава от всички в класа и допускам, че поради това никой не е посмял да му посегне. Но както се оказва децата могат да бъдат гениални в изобретенията си за тормоз.

 В началото споделяше, че “не го пускат да играе футбол ” в часовете по физическо. А най-любимото нещо на света за детето ми е спорта. И това се случва пред учителя!!! Всеки път! После започнах да получавам забележки, че е без домашно. Как без домашно, нали дружно го писахме? Заливали му листовете с вода, а учебниците със сок! А учителката? Ами тя питала кой е, само че всички единствено се смеели и нищо не се случвало. Слагаха му лепило на стола. Пак без последствия за тях. За Спас остана страстта на унизен дребен мъж. Последната подигравка, която се повтори няколко пъти беше по какъв начин заедно няколко деца се схващат да се оплачат от Спас пред директорката и да си свидетелстват едно на друго, че ги е наругал. Накрая Борис (така се споделя момчето насилник) се опита да му смъкна панталоните пред всички. Спас го блъсна, с цел да се отбрани и след това познайте кой отиде да приказва с учебния психолог? Аз! В началото мислих, че са детски игри и че Спаси ще откри своя метод да израсте и оцелее. Когато, обаче, започнаха недоволствата от болки в корема късно денем, с цел да го прибера по-рано, а също и нощните кошмари и сълзи, отидох да помоля управлението да се намеси. Те ми споделиха, че знаят какъв е казуса и че са се “опитали ” да приказват с родителите на момчето и момичето – насилници. Последните обаче не дали признаци, че съжаляват за нещо или пък че не утвърждават езика и държанието на рожбите си. С това опитите на учителите да се намесят завършват. Дали с цел да не изгубят клиентите си, или тъй като никой с изключение на мен и още една майка не обръщат внимание на казуса – не знам. Знам сигурно, обаче, че огромният проблем на школото не е това, че пълномощията на учителите са лимитирани, а това, че родителите на децата там всеобщо не се интересуват какво се случва. За даскалите това се оказва по-добрия вид, тъй като даже да виждат какво става, нямат пълномощията да изискват наказания и по този начин се получава един вакуум, в който се развива едно ново потомство безнаказани 9 годишни чалга почитатели.

 Говорила съм с управлението най-малко 5 пъти за последните месеци! Нищо не се промени! Детето ми хем се мъчеше да учи единствено в къщи, с цел да свърши незавършената работа на педагозите му, хем се тормозеше неистово от самотност и от несправедливото отношение на момчетата. А аз – аз първо страдах и плаках от безпомощност; след това развих експанзия – искаше ми се да вляза и просто да набия тези деца или най-малко родителите им; след това взех решение, че ще стисна зъби … Аз – да, бих могла, само че момчето с положителното сърце… Консултирах се с други педагози и с психолог и им споделих, че той знанията си ги натрупа в къщи, а там натрупа единствено удари върху достолепието си –и поради учениците, и поради бедействието на безпомощното ръководтво. Всички бяха единомислещи, че с цел да няма повече провали на здравето и душeвността му, е по-добре да не се връща там. Така без да пита аз и бащата на Спас му казахме, че за него учебното заведение в учебно заведение завърши. Още преди да съм намерила ново… Още преди да знам и къде да търся… АЗ СПРЯХ СИНА СИ ОТ УЧИЛИЩЕ. И това е най-хубавото нещо, което съм правила за него през поседните месеци. От учебното заведение даже не ми звъннаха да попитат за какво го няма… (Вероятно оня прочут синдром на напускащият работа човек, който губи интерес към работата си в мига, в който разбере, че е уволнен). Обадих се аз, с молба Спас да се яви на изпит по всички предмети, с цел да завърши годината. Съдействаха ми. Не знам към кого да се обърна за помощ? За тенденция? За кураж… Знам единствено, че казусът е всеобщ, тъй като и други майки ми споделят, че страдат по същия метод като мен. И че търсят по същия метод решение и нормалност. На толериращите сходни проблеми преподаватели и шефове ще дам съвет – повече в никакъв случай да не пропагандират в поддръжка на Деня на розовата тениска, която символизира битката с експанзията в учебно заведение. Защото са смешни. И тъй като след някоя друга година подкрепяните от тях насилници ще са пълнолетни и отново ще носят розови фланелки, до момента в който бият по пътищата, до момента в който насилват по нощните заведения или напряко до момента в който убиват от обич. Както се пее в обичаните им песни.

 Този текст го пиша от обич и от беззащитност. В любовта, споделят, е добре да има най-малко една първа разрушителна обич, от която младият да си сътвори критерии “каква не желае да е същинската му връзка ”. В човешкия живот, за жал обаче, има прекалено много неща, които се случват на време единствено един път. Спас в никакъв случай повече няма да има своите първи пълноценни години в началното учебно заведение. Няма да има скъпи мемоари от учители, които да е почувствал, че го обичат и се интересуват от него като от неповторима персона със своите минуси и гении. Няма да има “приятелства от първи клас като тати ”.

 Пускам този текст ей по този начин, без да го чета… без редакции… като писмо в бутилка. С вяра да бъде прочетено от някой, който ще ми каже какво да направя, къде да потърся острова на нормалност в родното обучение. Замислям се и да предизвиквам някакво придвижване, обединяване, процедура, която да бъде от изгода на положителните родители, отглеждащи положителни деца.

Инфо: www.bgmak.eu